Всеки си мечтае да учи в училището на мечтите си. Едни си мечтаят за по-добро образование, други пък искат по пет часа физическо на ден. Всеки преценява училището по това, за което е мечтал. И понеже мечтите ни много рядко се сбъдват, ние оставаме разочаровани от него до края на периода ни на обучение. След като завършим това „разочароващо“ училище, ние си избираме работа по вкуса ни и всичко си идва на мястото, но това сега не ни интересува, все пак трябва да се придържам към темата.

Та-а, темата… „мечтаното училище“ – най-после шанс да опиша мечтите си. Първо, искането на повечето момчета – в двора да има футболно игрище с изкуствена трева. Помислете си, няма ли да е по-добре – вратарите да се мятат, за да спасят повече положения, защитниците да правят шпагати и когато паднеш да не се нараниш, а веднага да станеш, и да продължиш играта без наранявания. Това е навън, а сега да влезем вътре… Но преди да влезем, трябва да маркираме картата си за вход, за да се отворят електрическите, плъзгащи се врати. Имаме час по математика. Вместо да разнасяме всички учебници в раница, ще си вземем нужните ни за часа от личното си шкафче, което се отваря след като допреш показалеца си до скенера и той разпознае отпечатъка на пръста ти. И така, след като си взехме учебниците и мини лаптопите, които служат за писане (вместо тетрадки), се отправяме към кабинета по математика. Вместо да изкачваме стълби, малки влакчета за по четирима ще ни откарват до желаната дестинация. Качваме се и за няколко секунди стигаме до кабинета. Влизаме и поздравяваме учителя си, който е мил и състрадателен, мотивиран да ни научи на важни неща в живота, и отделя достатъчно време на всеки ученик.

А сега да поговорим малко за дизайна и структурата на тази модерна учебна сграда. Отвън тя изглежда като Бурдж Халифа– с изцяло стъклени стени, през които може да се гледа отвътре навън, но не и отвън навътре. Тя е с дванадесет етажа и изглежда като малък небостъргач.

Това са мойте представи за идеалното училище, в което да уча. Надявам се да са ви харесали и да са ви развинтили въображението.

Прибрах се от училище и легнах на леглото си. Унесох се в сън. Сънувах. Сънувах един сън, в който почти всеки би искал да се телепортира:

“– Марияяя!!! Мария! Събуди се! – Станах и видях майка ми да ме разтриса. – Ще закъснееш за първия ти ден в “Хвърковатото училище”!

Повдигнах се и видях нейната нежна усмивка и ръката й, която сочи към банята. “Хвърковатото училище”? Не си спомнях да са ме местили от старото училище…

Въпреки това станах и, без да задавам въпроси, се отправих към банята.

Като се оправих, излязох навън и какво да видя?… Летяща къща, носеща се бавно право към мен. Докато се окопитя, пред мен се спусна стълба и весел глас ми извика от горе:

• Ти си Мария, нали? – кимнах още с отворена уста и вдигнах глава към посоката, от която идваше гласът, и видях една жена на около тридесетгодишна възраст, с кестеняво-черна коса, сплетена на две плитки – Хайде качвай се!

С треперещи крака се хванах за стълбата и се качих нагоре. Като изкачих стълбата, дълга около 5-6 метра, жената ми хвана ръката и ме издърпа. Бях толкова изумена, че дори забравих да се запозная с нея, но в последствие разбрах, че се казва Аника.

Влязох вътре и веднага забелязах няколко познати лица – на Калина, Кайли, Ани и Линка. Вече бяха казали, че ще дойда и веднага няколко любопитни лица се доближиха и ме заоглеждаха, като си шушукаха. Много е неловко в такива ситуации – отиваш на ново място и изведнъж настава тишина… Както и да е, приятелките ми веднага дойдоха при мен и започнаха да ме развеждат и да ми обясняват що за нещо е така нареченото “Хвърковато учиище” .

Разбрах, че това е училище на демократична основа – ученици, родители и учители-ментори решават какво ще става с училището. Ти, детето, решаваш какво да учиш и кога да го учиш. По-големите помагат в уроците на по-малките. Всички са равни, деца и учители. Научих също така, че тук всяка седмица учим за една страна и всеки ден от седмицата пътуваме до съответната държава.

• Никога не знаеш в кой град или селце ще се озовеш накрая… – каза ми Ани.

• Значи сме в нещо като училище-автобус, нали? – попитах аз.

• Да.

Приятелките ми ми затвориха очите и ме заведоха нанякъде. Усетих лек ветрец и си помислих “сигурно искат да ми покажат гледката през прозореца”. Получих знак, че може да да си отворя очите и зърнах най-прекрасната градина, която някога съм виждала.

• Ето защо се държахте така тайнствено! – казах победоносно аз.

• Дааа! – отговориха четирите в един глас.

• Но си заслужаваше, нали?- повдигна заговорнически вежда Калина.

• Да, наистина това беше страхотна изненада. Ще ме възнаградите ли с една прегръдка, задето не се пръснах от любопитство? – попитах с най-милите си очички.

• Няма нужда от причина, за да те прегърнем!!!

Отидохме да прочетем договора на училището (писан от децата) и…”

• Марияяя!!! Мария! Събуди се! – отворих недоволно очи и видях майка ми да ме разтриса. – Ще закъснееш за балет, седем часът е.

• Добре деее! Тъкмо сънувах нещо хубаво.

• Ще ми разкажеш ли? – попита ме мама с любопитна физиономия.

• После, ще закъснея, ако започна да ти разказвам сега. – отговорих й, докато натъпквах нещата в раницата си.

Бих спала цяла вечност, само и само да продължи този сън.

Аз уча в нормално държавно училище. Часовете са по 45 минути, малките междучасия по 10 минути, а голямото междучасие е 30 минути. Училището ни има 2 сгради – едната е на пет етажа, а другата – на два, което ни предоставя много място за клубове и извънкласни дейности. Освен това има лафка за закуски на втория етаж на пететажната сграда. Има много интересни и занимателни клубове, с които може да си запълниш свободното време. Училищната среда е чудесна, макар че някои от учениците не я оценяват. Учителите са невероятни – има някои, които са по-строги и други, които са готини и се забавляват заедно с нас. Много ми харесва фактът, че учителите ни уважават такива, каквито сме. Повечето от учителите ми са ме впечатлили със своето държание и знания, затова за да им се отблагодаря, аз искам да предам всичко, на което са ме научили, като го споделям или предам на останалите. Директорката ни е добра, но и строга, а и не ни задължава да носим униформи. Нещото, което ме кара да ходя всеки ден в моето училище с удоволствие, е фактът, че то се развива неспирно, има проекти, спонсорирани от самото училище, както и такива, спонсорирани от държавата, а и стаите се оборудват с все по-модерна техника.
В моето мечтано училище часовете ще бъдат по 35 минути, училището ще има три сгради, свързани една с друга, като всяка една от тях ще е по 4 етажа с асансьори, лафки за закуски на вторите етажи на всяка сграда с включени храни за диабетици и вегетарианци. Всяка една от стаите ще бъде оборудвана с най-модерните компютри, които ще бъдат свързани през цялото училище, а ние ще пишем и учим уроците си от тях и ще имаме достъп до информацията по всяко време. Това определено ще привлече вниманието на учениците, които не са заинтересовани от това да слушат учителите си и предпочитат вместо това да си стоят у тях или да пропускат часове, обикаляйки града; освен това те ще се гордеят от средата си на обучение и ще я пазят чиста и няма да я съсипват или унищожават, това ще помогне на учителите, понеже учениците ще бъдат заети и няма да се опитват да правят бели. Понеже часовете ще са по-кратки, ще има клубове, подходящи за всеки един ученик, независимо от възрастта му и неговите интереси. Ще се провеждат състезания само за забавление, като наградите ще бъдат съобразени с участниците. Бих искал в това мечтано училище да има униформи, избрани от учениците, и да са в различни цветове според желанието на всеки един ученик. В училището няма да се допускат външни хора, учениците ще могат да влизат само със значка, закачена за униформата, а в случай, че си забравят значката, само класният им ръководител може да потвърди, че те са ученици от това училище.

Това би ме накарало да ходя всеки ден на училище с огромно желание, а след края на всеки ден ще съм изпълнен с нетърпение за следващия невероятен учебен ден.

Понякога си мисля как би изглеждало училището на мечтите ми и дали това е възможно да стане в скоро време. Аз много харесвам новите технологии и с нетърпение очаквам да излязат в продажба първите бройки летящи коли. Представям си как учениците ходят с лаптопи на училище вместо да носят раници, натежали от учебници, тетрадки и помагала. Мисля си за екрани с тъч скриин, пред които учителите с едно докосване да отварят виртуални библиотеки и да имат достъп до знания по целия свят. В междучасията сигурно всички щяха да играят забавни игри на таблетите си, вместо да говорят помежду си и да се разхождат по двора.

Но от прекаленото взиране в екраните, щяхме да престанем да се гледаме един друг. И това щеше да бъде странно, защото най-хубавото на училището е, че имаме възможност да срещнем и други деца на нашата възраст. С някои от тях да се сприятелим, с други- не. Някои да ни харесват, други-не толкова, но поне можем да разберем защо. Аз съм свикнала с удобството на телефона, компютъра и таблета си. Те изпълняват моите команди, но нямат отношение към мен. По лицата им не мога да позная дали съм им симпатична или безразлична, а да си хванеш таблет за гадже е направо невъзможно смешно.

Когато се записах в това училище, видях, че е много голямо, но не можех да зная, дали ще ми хареса тук. Помня как в първия учебен ден видях своите съученици и двете госпожи в класната стая. Запитах се коя от тях е моята госпожа. После разбрах, че е г-жа Елена Петрова. В началото, се чувствах странно, защото не познавах повечето деца, но преди часовете моят добър приятел Цеци, ме запозна с половината клас. Видях, че повечето деца са възпитани, но някои редовно подлагаха търпението на госпожата на изпитание. А тя беше много добра и търпелива. Класната ми винаги се държи много мило към мен и към всички останали. Много се притеснявах дали ще е строга, дали ще ми крещи пред всички, ако сбъркам, дали ще ме обижда, както правеше госпожата в предучилищната група.

Скоро разбрах, че учителката ми е много търпелива и никога не нагрубява учениците си. Тя забелязва грешките ни, но не ни обижда, а ни показва как да ги поправим. В нейните часове се чувствам спокойна, защото госпожа Петрова ни гледа винаги с обич и доверие. Сега ми е интересно да ходя на училище, защото всяка седмица има интересни конкурси. Аз самата, обичам да рисувам и се радвам, че мога да покажа рисунките си пред толкова много хора. Щастлива съм, когато ги харесат. Госпожа Петрова оценява интересите ми и ме насърчава да участвам. Тя винаги ни обяснява, че усилията, които полагаме, за да учим и да се държим добре, ще ни се отплатят. Харесвам в нея, че не ни принуждава да показваме високи резултати на всяка цена.

Първото, което забелязах е, че за нея ние просто сме нейните ученици и преди всичко нейните деца. Разбрах, че когато ме поглежда, тя вижда човека в мен, а не знанията и незнанията ми по отделните предмети. Много ми е тъжно за онези деца, които от първи клас са попаднали на учители, които не са способни да ги разберат и да погледнат вътре в тях, а виждат в тях само незнания. Повярвайте ми, изпитала съм на свой гръб колко е невъзможно да покажеш своите добри страни пред такива хора, защото според тях ти просто нямаш такива, те виждат в теб само незнанията. А децата са толкова различни! Едни са амбициозни и със състезателен дух. Те отиват на училище с идеално написани домашни и винаги са първи във всяко едно отношение. А други са с голямо въображение, рисуват си пирати и извънземни по тетрадките и въпреки, че много се стараят, творецът в тях винаги ще ги подтиква към по-различен прочит на учебния материал. Малко се изплаших! Представяте ли си, ако в училището на въображението ми поставят компютър вместо учител, а той ме тества по някакви критерии и изпише с ей такива букви: „НЕ СИ СЪБРАЛА ДОСТАТЪЧНО ТОЧКИ! ТИ НЕ СЕ ВПИСВАШ В СИСТЕМАТА! МАРШ ОТТУК! НЕ СИ ДОСТАТЪЧНО ДОБРА ЗА НАШЕТО УЧИЛИЩЕ!“. Това си е направо кошмар!

Добре, че това са само страховити фантазии на една върла фенка на Картуун Нетуърк (CN). Май не съм чак толкова за виртуализирането на училищата. По-скоро съм за запазването на живия човешки контакт и общуването помежду ни в този все по-виртуален свят. И се чувствам благодарна, че след разочарованието, което преживях в предучилищната група, попаднах на добър учител, който виждайки силните и слабите ми страни, ще ми вдъхва надежда и увереност, да продължавам да се уча.

Мисля, че вече разбрах! Училището не е само сграда, пълна със салони за спорт и компютри по стаите. Училището се гради на първо място от учителите в него и никаква технология не може да замени техните умения да разбират, обичат и насърчават децата. Никоя машина не би могла да се справи с тази отговорна, тежка и често неблагодарна задача. В училище ние се срещаме с нашите учители и прекарваме съществено време с тях. Спомените за него остават в нас за цял живот. Начинът, по който сме били приети и обучавани в училище, отношението към нас тогава е част от представата, която градим за себе си. Годините, прекарани в училище, са важни за изграждането на нашето самочувствие и за начина, по който ще приемаме предизвикателствата занапред. Дали самотно ще се предаваме пред трудностите или пък ще сме достатъчно знаещи и можещи да ги преодоляваме сами. Дали ще знаем как да поискаме и да даваме помощ. Дали ще сме добри приятели. Дали ще знаем как да общуваме с по-слабите по-различните от нас. Дали ще сме способни да поемаме отговорност и да защитаваме позицията си. Дали ще можем да показваме съчувствие и благодарност към онези, които са ни посветили времето, усилията и добрите си намерения, за да ни помогнат да станем способни, можещи и знаещи.

Трудно е да намерим достатъчно красиви думи, за да изразим нашето искрено благодаря към многото достойни наши учители. Никой не може да оцени стойността на учителския труд, защото той е неоценим.

Училището е мястото, където една подадена ръка има значение за цял живот, защото ти е помогнала да придобиеш увереност точно в момент на несигурност. А моето училище не е виртуализирано заведение, а именно това, в което уча с огромно желание и в което срещнах своята добра учителка и приятелите си.

Аз обичам училището си, когато учителите ми увлекателно поднасят уроците си и научавам полезни неща. Но когато ми е безинтересно, а съучениците ми са шумни и скучаещи, аз започвам да мечтая всичко това да се промени. И ето ме в поредния скучен час по… , потапям се в своите мечти и си представям най-вълнуващото училище – ето така!

Ето го училището ми – голяма и светла сграда, в която левитационни плочи като асансьори пренасят учениците от зала в зала. Влизам в коридора и край мен се случват истински бойни сцени, усещам напрежението на епическата битка при Шипка, чувам пушките и виковете на българските опълченци. Започнал е часът ми по история. Всички герои са холограмни, а историческата обстановка – 3D-реална, така че край мен наистина се развява Самарското знаме. Не ми се излиза от тази сцена от българската история, но се отваря врата, от която се чува плискане на вълни и влизам направо в час по география на кораба на Фернандо Магелан, докато заобикаля Южна Америка в далечната 1520г. Оглеждам се, защото чувам водите на Атлантическия океан, виждам очертанията на непознати земи, заживявам с вълнението да съм откривател на нови и много интересни места. Дори не мисля за времето, в което пътешествам, но изведнъж започвам сякаш да се смалявам… и някак неусетно се преобразявам. И знаете ли в кого? Когато вратата се отваря, аз излизам от нея като истински Малък принц. Сетихте ли се вече? Ако не сте, онова малко любопитно момче от книгата на Екзюпери вече съм аз и разговарям с лисицата за опитомяването и доверието. Времето за литература преминава върху истинска 3D планета като тази, която авторът е нарисувал в книгата си. И преди да потърся отново розата си чувам музика и пред мен се разтварят празничните завеси на една стара сцена и още по-древен оркестър на нея. Сядам тихо на първия ред и постепенно разпознавам „Малка нощна музика“ на Моцарт – млад и гениален композитор от XVIII век. Разпознавам край себе си онези пищни и странни костюми, както и перуките, които са носели в онази богата на изкуства и музика епоха. Завесата се спуска и аз поглеждам с нетърпение към следващия коридор, а той, представете си, ме води в истинска градина с пресни плодове и зеленчуци, където много ученици вече обядват здравословен сандвич и ябълка. На чист въздух, под топлото слънце, намирам полянката на моите приятели – всички вече се хранят и си разказват с вълнение и жив интерес за това как са пътували с космически кораб до Марс, как са открили формулата на Айнщайн за отделената енергия, различните си опити в истинска химична лаборатория с безброй колби и микроскопи… След тази почивка всеки стъпва на левитационната плоча, и тя ни отвежда до следващата зала. Докато се предвижвам виждам плувни басейни, игрища за различни видове спорт и кортове за тенис. Леко встрани виждам ученици, които живеят в епохата на Просвещението – атмосферата е оживява с техните дрехи, разговори, храна и традиции, които те пресъздават. Но аз знам къде искам да отида – в моето любимо място, най-голямата и безкрайна библиотека, за която съм си мечтала винаги. Въпреки всичко свръхмодерно и супертехнологично, аз обожавам да чета. Само казвам на глас заглавието на книгата и тя се озовава с отворени страници в ръцете ми. Героите и случките следват мисълта ми и така четенето е живо приключение. Веднага се сещам колко много ще се зарадвам, ако в тази огромна, мечтана библиотека се озоват реалните ми съученици. Мечтая си и те да се потопят в магията на четенето, така че да не искат да изпуснат книгата, която се отваря в ръцете им. Мечтая още и за…

Зъ-ъ-ъ-р! Звънецът за края на часа бие толкова силно, че подскачам на чина си. О – да! Оглеждам се и виждам VI^г клас, познатите униформи,чувам отново бягащите и шумни съученици, споровете, шегите… едно обикновено междучасие в нормалното ми училище. Наистина харесвам училището, в което уча сега, но винаги ще мечтая за по-интересно, живо място – истниски извор на знанието. И знаете ли? Аз вярвам, че мечтите рано или късно се сбъдват, а надеждата за сбъдването им не угасва никога, нали?

моето мечтано училище учителите са забавни като моята учителка по български език. Тя е строга, когато не слушаме, но всъщност е много добра. В училището, за което мечтая, учебниците са направени от шоколад и след всеки научен урок учениците могат да изяждат тази част от учебника, на която е урока, а някой ученици тайно изяждат страниците от учебника на учителя, за да не може да изпитва на този материал.

Учителите живеят в къщи, направени от захарен памук, и се прибират с еднорози, чиито рогове са позлатени.

В представите ми постройката има батут вместо под и високи тавани. Стените изглеждат като направени от захар, но са изработени от боядисан пластелин. Столовата е боядисана в зелено и жълто, защото това са красиви цветове. В залата за хранене има основно плодове и зеленчуци, от които учениците да могат да си направят ястието, което им се яде.

Трите задължителни предмета са рисуване, български и чужд език по избор. Избираемите езици са елфски, гномски и драконски. Има и свободно избираеми подготовки като езда на дракони, езда на еднорози, надвикване на дракони и пеене с еднорози.

Задължителните часове траят по осемдесет минути, а ако някой ученик не разбира материала, преподаден през часа, другите ученици излизат от стаята и остава само ученикът неразбрал материала.

На седмица има по седем часа – два по български, три по чужд език и два по рисуване. Свободноизбираемите подготовки могат да бъдат от един до пет пъти седмично като времетраенето им зависи от броя и нивото на знания на учениците. Ако учениците не са напреднали, времетраенето може да е пет часа, но ако са напреднали може уроците да траят половин час.

В всяко едно училище има деца които тормозият другите. Те винаги се стараят да изложат другите и да ги злепоставят. Затова в моето училище всички които се държат надменно ще трябва да бъдат изпратени при психолога на училището. Там ще си говорят с психолога защо правят тези лоши неща.

В моето мечтано училище ще се учат два задължителни езика Испански и Английски език, а другиге задължителни предмети са математика, история, география, физика, химия и физическо. Ще има едни от най-известните учители от целия свят. По математика ще се учи с хапче което се гълта и цялата информация която ще ти е нужна за урока а по другите предмети с една каска която си слагаш на главата и цялата информация ти влиза в главата.