Казвам се Ния и съм една щастлива и според мен доста успешна ученичка от трети клас.

Още от първия ден, в който стъпих в училище разбрах, че това е най – хубавото училище. Моето училище! Не само, защото родителите ми ме бяха записали  да уча точно в него, а защото го почувствах като моя втори роден дом – много стар, на цели 150 години, с величествен паметник на Отец Паисий Хилендарски в двора, с ръкописна „История Славянобългарска“ преписан от ученици на училището и с много деца, приличащи на рояк пчелици.

Знаете ли, разликата между нас и пчелиците е само в  цветовете на униформите ни. Ние сме облечени в червено, синьо и сиво, а те в жълто – черно райе. Но си приличаме по непрестанното жужене и пърхане по коридорите, класните стаи и нагоре и надолу по етажите и най – вече по това, че сме работливи и ученолюбиви като тях.

Много се гордея, че съм част от това училище и че ние, неговите ученици се различаваме от всички останали, където и да отидем първо по униформите и винаги със знания, които показваме.

Сигурно ви е любопитно кое точно е това училище и как всъщност изглежда то. Е, ще ви разкажа за него.

Казвасе ОУ „Отец Паисий“ и се намира в центъра на град Силистра. В близост е до Областна управа, Община Силистра, градския площад и красивият Дунавски парк. Голямо е, на цели три етажа, с огромен двор, в който има игрище и уреди за игра – колело с педали, лостове и катерушки. До тях има малка едноетажна пристройка, която наричаме „барака“ и в нея се водят следобедните часове в занималнята. В близост е големият физкултурен салон. Малкият е в триетажната сграда.

Класните стаи не са много големи, но са боядисани в много топли  цветове и са украсени с многобройни постери и рисунки, които сме правили  в часовете. Има телевизор, мултимедия, компютър или лаптоп във всяка стая и … забележете безжичен интернет из цялото училище – за учители и за ученици с различна парола, обаче.

Коридорите са изпъстрени с важни съобщения, табла със снимки и информация за празници, състезания, конкурси, възможност за посещение на театрални постановки, концерти. Така всеки може да разбере какво се случва и предстои да се случи в нашето училище и кои са учениците, които са пример и гордост в него.

На втория етаж са стаите на по– големите, дирекцията и учителската стая. Има голям фототапет в оранжево – червен цвят, който целогодишно напомня за топлата красива есен.

Имаме и асансьор, който помага на учениците с увреждания да се придвижват свободно между етажите. Това е страхотно, защото те могат да се чувстват самостоятелни, независими и пълноценни, а не да чакат винаги някой да им обърне внимание и да им се притече на помощ.

Учителите ни са усмихнати, през повечето време, добре облечени и учтиви.

Разбира се, макар много да обичам моето училище бих се зарадвала, ако един ден аз го проектирам и го направя, такова каквото е в моите смели мечти.

Със сигурност ще остане в централните части на града, но ще бъде поне два пъти по – голямо по размер.

Ще има свой собствен парк с широки алеи, по които ще бъдат паркирани  велосипеди и всеки ще може да ги кара през междучасията или след часовете.

В задния двор ще има плувен басейн с олимпийски размери, такъв какъвто аз посещавам, за да се уча да плувам добре. По един ден в седмицата вместо часове по писане, смятане, четене ще имаме само плуване и спорт. Треньорите ще са най– добрите от цялата област.

Пред училището ще има огромна цветна градина, която с  прелестта и аромата си на свежест и чистота ще приканва всеки да й се любува и да се грижи за нейната красота.

Един много важен момент от училището на моите мечти е овощната градина в задния двор, за която ние учениците ще се грижим и всеки ден ще берем пресни плодове за закуска от нея, а останалите ще даряваме на децата от дома за сираци.

Голям училищен автобус ще бъде паркиран пред сградата и всеки ще може да се вози на него, заедно с госпожата си, а не само пътуващите ученици. Вътре ще има прожекции на 3D образователни филми или планетариум.

Класните стаи със сигурност ще са по – големи, по – просторни и ще имат компютър, таблет, ipad за всеки ученик. Няма да има книжни учебници и тетрадки, а всичко ще е електронно, дори раниците ни.

Коридорите ще приличат на мини магистрали и ще можем да бягаме на воля в междучасията, без да се блъскаме и без да ни правят забележки госпожите.

Всички учители ще разбират от високи технологии. Е, може и по – малко от тати, но поне от някои игри и по – лесни приложения и ще ги използваме заедно във всеки един час, за да е забавно. Така времето в училище ще минава неусетно и интересно за всички, защото няма да слушаме само учителя и да гледаме дъската, а ще виждаме и чуваме други звуци и картини. А когато дойде ред за междучасие повечето няма да искат такова, а ще предпочитат да разучават и проучват нещо.

На покрива на училището ще е нашата химическа лаборатория и мини обсерватория. Там ще имаме нощни часове, а опитите ни ще бъдат жизненоважни успешни тъй като ръководителите ни ще бъдат истински учении из следователи.

И тъй като много ми тежи това ранно ставане сутрин, затова в училището на моите мечти първият час ще започва в 10.00 часа, а последният ще свършва най – късно в 15. 00 часа следобяд. И не всеки ще учи всички предмети задължително всеки ден, а ще има право сам да избира по 5 часа на ден с какво да се занимава. Може един ден да е само рисуване, втори да е само човекът и обществото, а може да има ден само четене. Кой каквото обича – ще си ги степенува по важност и настроение.

В училището на моите мечти ще е розово. Никой няма да изпитва необходимост да обижда, удря или наранява другия. Всички ще растем щастливи и уверени, че учим в най–доброто училище, с най – добрите учители. Истинско училище на живота!

Кое е за мен мечтаното училище? Всъщност аз не искам училището да започва по-късно или да нямаме домашна работа. Сигурно в бъдещето училищата ще са много по-добре развити. Ще има приспособления, които ще ти наливат знанията в главата и много по-големи междучасия. Моето мечтано училище обаче е коренно различно и то е самата реалност.

Училището, в което уча, ми харесва такова каквото е. Обичам много различни неща в него. Харесва ми, че моето училище е цветно и хубаво. Госпожата ни по изобразително изкуство организира изложби с рисувани от нас картини, за да можем да развеселим училището. Много обичам времето от годината, когато например е Коледа или чакаме Баба Марта, или Великден, когато кабинета по рисуване става като

работилничката на Дядо Коледа. Тогава всички ученици изработваме и рисуваме коледни украси, мартенички или великденски яйца. Допада ми, че тук се дава шанс да развиеш таланта си. Например рисуването, писането, ученето и музиката. Учениците могат да участват в различни конкурси за рисуване, писане на есета и стихотворения, олимпиади по математика, български или английски език. Аз лично обичам да рисувам и пиша, затова взимам участие в подобни конкурси.

Друго, което ми харесва е това че всички стаи в училището са украсени спрямо предмета, който се преподава там. Например в кабинета ни по история има старинни вази, макети на старобългарски крепости и портрети на велики българи. Мога да кажа,че моите любими предмети са рисуването и историята. Стаята ни по английски език също има табла и карта на Великобритания. Много обичам, когато имаме човекът и природата. Там не просто има табла, а и различни вещества, с които госпожата ни прави опити, за да можем да разберем по-добре урока. Всички преподаватели в училището в, което уча са добри, справедливи и лоялни. Според мен това е много важно качество в преподавателите, за да може учениците да научат урока по-добре. Те умеят да преподават много добре и аз много ги уважавам. В училището ни също се правят тържества по различни поводи – патронен празник, коледни и пролетни празници и други.

Аз харесвам моето училище не само с нещата, които ви описах. Аз обичам моето училище, защото уча от първи клас в него, защото децата са много добри и талантливи и защото тук са моите най-добри приятели. Според мен всяко училище, гимназия и университет, трябва да бъде възприемано като свято място, защото именно там се получават знанията, които ще ни служат в живота! Може училището, в което уча да не е перфектно, защото съвършени неща не съществуват, но то е перфектно за мен и аз винаги ще почитам моето родно училище!

Моето?

Не, по-скоро на поколения българи, преминали и преминаващи през схоластиката на бюрократичната образователна система.

Годината е 1985, месецът – септември. DC-9 на финландските авиолинии набира височина на път за най-далечната северна точка, до която летят граждански самолети. Градчето Ивало, 320 километра отвъд Полярния кръг.

Сред пасажерите е и един българин. Моят дядо. Отива на поредното съвещание на експертна група на ЮНЕСКО по въпросите на образованието. Командирован е от Министерството на просветата за едноседмично съвещание, но – без  стотинка дневни. Добре, че е обменил полагащите се на всеки социалистически българин 10 (десет) долара. Стигат, за да заплати таксито от летището до разположеното на няколко километра в гората място на срещата.

От втората по значимост – след ООН – световна международна организация са се постарали не на думи, а на дело да покажат какво означава истинска грижа за образование, подготвящо децата за реалния живот. Най-силно били потресени експертите от социалистическите държави – Русия, Украйна, ГДР (Източна Германия), Унгария, Полша…

Какво всъщност толкова ги е впечатлило?

Оказва се, че ще заседават в учителската стая на основно училище. Предназначено за децата на местните ескимоси. Нещо като някогашните български ПУЦ-ове – професионални учебни центрове, в които слабите ученици, отпаднали от системата на образованието,  добивали практически умения за упражняване на някаква професия – готвачка, зидаро-мазач, шивачка…

Дотук – нищо особено. Изненадата дошла, когато започнали да ги настаняват в общежитието – по двама в стая. Всъщност, „общежитие“ е употребено твърде условно – няколко кокетни едноетажни къщички с всички удобства на съвременната цивилизация, вкл. и с дошлата с четвърт век по-късно и у нас пластмасова дограма на врати и прозорци. Високопоставените представители на соца – известни професори – били шокирани от грижите, които финландската власт полага за децата в този затънтен край. Руснакът спонтанно възкликнал:  „ – Та аз, съветският професор, дори в Москва нямам такива удобства!“

Реакцията му става разбираема, след като уточним, че питомците на въпросното образователно средище били… момиченца, подготвяни да усвояват основни умения по поддържане на семейното домакинство: как да сготвят вкусна храна, да изперат и изгладят дрехите, да издоят кравата, да нахранят кокошките!

Защо беше необходим този пространен увод?

Защо трябваше да припомняме събитие с над тридесетгодишна давност?

Защото днес целият свят признава именно финландската образователна система за най-сполучлива. За повече от четвърт век тя е постигнала висоти, на които завиждат и нации с многовековен опит в просветната област – не само принадлежните към бившия соцлагер. Ето и основните стълбове, върху които почиват нейните непререкаеми успехи.

Първо.  Всички училища, учебни дисциплини, родители, ученици, учители, деца и възрастни се радват на еднакво третиране. Няма елитни, няма частни училища, няма  „привилегировани“ предмети (напр. математика, физика, английски език). Не делят учениците на „добри“ и „лоши“. Уважението към личността е поставено на пиедестал.

Второ.  Образованието е безплатно, вкл. храната на обед, извънкласната дейност, транспортът, учебниците, лаптопите, таблетите, всички свързани с обучението материали. На родителите се забранява да влагат собствени средства.

Трето.  Подходът към обучението на всяко дете е индивидуален – дотолкова, че дори му се предоставят учебници с по-сложно или олекотено съдържание – в зависимост от неговите умствени способности и дарования. „Слабите“ ученици са обект на засилено внимание от страна на преподавателите. „Силните“ решават задачи с нарастваща трудност.

Четвърто.  Финландската образователна система, оценена най-високо в света, обаче не набляга на оценките. Тя създава кадри, готови да поемат професионалния си път в живота веднага след напускането на ученическата скамейка. Матури не се предвиждат. Излишни знания, които никога няма да потрябват на бившия ученик – също. Всеки изучава само онова, което ще му бъде необходимо за пълноценен живот.

Пето.  Взаимното доверие между ученици, учители, родители, администратори е традиционно. Проверките са анахронизъм. Смята се, че учениците са достатъчно зрели, за да преценяват кои знания ще са им от полза.

Шесто.  Все пак има и система за оценка на знанията. Варира от 1 до 10. Прилага се едва след 7. клас, т.е. в 8., 9. и в (допълнителния) 10. клас (незадължителен). Макар че повтарянето на годината не е позор, все пак е загуба на ценно лично време…

Седмо.  Искаш да се образоваш – учѝ. Не искаш – не учѝ. Никой не те насилва да изкарваш високи оценки. Щом ти харесва шофьорската професия, за какво са ти притрябвали „косинус фи“,  молекулярна биология или менделеевата таблица?! Още повече, че интензивната умствена дейност изразходва повече енергия на организма, отколкото  най-тежката физическа работа  (човешкият мозък е едва 1.5-2% от теглото на тялото, но при усилена умствена дейност изразходва до 25% от енергията на организма).   Разбира се, ако мечтаеш да продължиш образованието си в по-горна степен, ще трябва да се примириш с повишеното напрежение. Но и възпитаникът на средното професионално училище, и този на университета ще се радват на заслужена почит в обществото – стига да допринасят с квалификацията си за общото благо.

Осмо.  Всичко споделено дотук подсказва, че за финландеца натрупването на „знания въобще“ е нежелана тегоба. Образователната система не насилва, а подпомага съзнателния избор на професионална реализация. Още от малък гражданинът на Суоми изгражда себе си като самостоятелна, готова за живия живот личност. За целта финландското гражданско общество е предоставило на училището  необходимия човешки, материален и финансов капитал.

Как да съотнесем финландския опит към „моето мечтано (българско) училище“?

Нека предпоставим, че в един прекрасен момент отговорните български власти най-после са осъзнали крещящата необходимост от измъкване на образованието от блатото на закостенялата средновековна схоластичност и  встъпването му в реалиите на третото хилядолетие сл.Р.Хр.. Какво бихме могли да вземем от нашия и чуждия опит и какво – да оставим в миналото? Осъзнавам, че осъществяването на тази мечта ще ме ползва косвено, а пряко – моите наследници – все пак остават само две години и половина до завършване на средното ми образование…

Първо.  Безкритичното възприемане на чуждия опит, колкото и успешно да се е изявил той в държава с други традиции и историческа съдба, би било противопоказно. Частните училища у нас едва прохождат, а елитните са по-малко от пръстите на двете ръце.  Класическото и полукласическото образованиепреди победата на марксическия социализъм даде на страната плеяда от учени, ценни специалисти и въобще високообразовани граждани. Възстановяването на класическите и полукласическите гимназии би било необходимия първоначален тласък в процеса на реанимиране на образователната ни система. Нагледен пример е Априловската гимназия в Габрово – след промените през 1988 г.

Безумната разлика в жизнения стандарт на родителите, методичното унищожаване на всеки опит за възникване на средна класа-гръбнакът на всяка икономика и държавност, подигравателно ниското възмездяване труда на учителите  и произтичащото от всичко това лумпенизиране на   ученическата маса не позволява да се възприеме основания на равенството финландски подход. Не е реално да очакваш от бедни и/или безработни родители адекватни реакции към училищното битие на децата им. Нито пък да изискваш от полугладни учители  напрягане на сетни сили в неравната битка за образоване на демотивирани поклонници на чалгата и бойните изкуства пъпчиви тийнейджъри…

Дори с невъоръжено око се вижда, че българската държава е в ступор. Промяната не е наложителна, задължителна е.  Все отнякъде трябва да се започне. Здравият разум подсказва, че в сражението за оцеляване на народа и нацията основното направление е и е наложително да бъде образованието.

Крадете не толкова алчно и арогантно от труда на българина! Приемете закони, ограничаващи свободията на разюзданите подрастващи! Предоставете заслуженото възнаграждение на преподавателския труд – все пак единствените японци, на които е разрешено да не се покланят на императора, са учителите!

Второ.  Докато на родителите във Финландия законът забранява да влагат каквито и да било собствени средства  в образованието на техните деца, в посткомунистическа демократична България основният товар лежи върху плещите на бащите, майките, дядовците и бабите на подрастващите.

Въпреки че съгласно чл.53 ал.3 от конституцията на Република България „основното и средното образование в държавните и общинските училища е безплатно“, а „училищното обучение до 16-годишна възраст е задължително“ (ал.2). Детските градини също са част от  системата на образованието, като посещаването на т.нар. „подготвителна група“ е задължително за всяко навършило 4-годишна възраст дете.

За съжаление притчата за „безплатния обяд“ тук се проявява откъм  най-перверзната си страна. Става въпрос за:

–          скъпи учебници, учебни помагала, тетрадки, които тежат не на държавния и/или общинския, а на родителския, бюджет  (частично – за децата в детските градини и учениците до 4. клас, изцяло – за тези до 12. клас вкл.);

–          платеното пътуване в градския/извънградския обществен транспорт на учениците след 7-годишна възраст – все пак не всички деца се обучават в чертите на кварталното/селското/градското училище;

–          липсата на съобразен с детската възраст безплатен режим на хранене при 5-6-7 часова заетост;

–          задължителното заплащане на храната, водата, хигиенните материали, учебни помагала в „безплатната“, но задължителна детска градина.

Дежурното оправдание „- Няма пари!“ на поредния министър на финансите звучи абсурдно на фона на „законното“ увеличаване заплатите на депутати, министри, полицаи, военни, магистрати, цяла армия от високоплатени държавни служители. Истината е, че образованието отдавна не е приоритет за политическата, икономическата и силовата власт. PISA само констатира последствията от този ретрограден подход. Нужен е коренен поврат в отношението към образованието, защото само то, съчетано с възстановяване на християнския морал на българите, може да ни измъкне от тресавището, в което затъваме от година на година.

Трето.  Преди време щатската образователна система е била в челните редици на световното образование. Разковничето за този успех е в наличието във всяко училище на т.нар. „консултанти“,  чиято роля се изразява във внимателно наблюдаване развитието на всеки ученик и насочването му в най-благоприятна за него  насока, съобразно заложбите и възможностите на детето.  Нерядко в по-горни класове се оказвали ученици, които би трябвало да са в класните стаи на младите си връстници. Именно консултантите са тези, които са ги спасили от скуката да предъвкват вече усвоени знания.

Подобен индивидуален подход е непознат у нас. Въвеждането му, успоредно с другите задължителни промени, ще бъде крачка в положителна посока към мечтаното от ученици, учители, родители и зараждащото се българско гражданско общество, училище.

Четвърто.  Образованието у нас отдавна е „изкуство за самото изкуство“.  Не само бъдещият инженер, учител, професор, но и шофьорът, и зидаро-мазачът трябва да търкат чиновете цели 12 години.

Докато би било разбираемо след 10. клас вече да съм готов „да взема хляба в ръцете си“ и с оглед на дадените ми свише от Бога дарби и лични наклонности сам да реша дали да кажа „Сбогом!“ на  класната стая и да се влея в армията на труда, или да  продължа да залягам над учебниците, с оглед след две години да прекрача прага на Университета.

 Пето.  За разлика от Финландия, в България – и особено в днешната духовна, а по-скоро душевна – атмосфера липсата на контрол е пагубна. Финландският опит в този аспект е категорично неприложим. И как да бъде, след като вече години наред дипломи дори за висше образование се купуват „на килограм“ от всеки преуспял в сенчестия бизнес?!

Напротив, в цялото общество, което все още е твърде далеч от гражданския си еквивалент, е необходим контрол във всяка публична дейност. Училището не прави изключение.  Ако промяната в посоката започне сега, десетилетия ще са необходими, за да постигнем равнището на доверие, което имат помежду си и към институциите жителите на Страната на хилядите езера.

За да не си останем само с мечтите, нека да последваме добрите практики на най-добрите. Колкото по-скоро, толкова по-успешно.

Шесто.  Дипломата за средно образование в България отдавна не е мерило за зрелост, макар така и да я наричаме. Доказват го категорично слабите оценки на „пълни отличници“, явяващи се на конкурсни изпити в университета. Твърде относителната тежест на оценките „на едро“ – от „2“ до „6“ – също не дава реална представа за качествата на оценения „отличник“, който често се оказва  просто зубрач, неспособен на самостоятелно мислене и действие.

И докато бизнесът копнее не толкова за знаещи, колкото за можещи, труженици, администрацията – държавна и общинска – продължава да паразитира върху т.нар. „ценз“, без да се интересува от реалното му покритие. Налага се въвеждането на комплексна оценъчна система, съобразяваща не само и не толкова придобитите знания, колкото способността за самостоятелно логическо мислене и действие за прилагането им в практиката. В такъв случай една оценка от 100 точки, отразяваща тези три компоненти на равнището на готовност за живота на младите хора би била по-прецизна, вярна и полезна за всички участници – ученици, учители, работодатели – въобще за обществото.

Седмо.  Исторически причини отучиха до голяма степен българина от способността да мисли, разсъждава и постъпва самостоятелно. Все някой друг „там, горе“ – ще да има тази грижа. „Защо да се напъвам? И без това от мен нищо не зависи…“

Психолози, социолози, политолози, демографи и цяла сюрия от учени си блъскат главите над този проблем и не стигат до единно мнение за причините, камо ли за решението. Каквито и причини да са в основата му, проблемът си остава – повечето българи излизат от училището като правени под калъп, крайно несамостоятелни и неподготвени за все по-усложняващото се битие. Какво ме ползва, че съм назубрил няколко дузини формули, а не умея да попълня „си-ви-то“ си според европейските изисквания?! Или уменията ми да си служа с интернет се изчерпват с „пуцането“ по виртуални врагове в кръвопролитни  компютърни игри?! Защото образованието ми е приключило в деня, в който съм взел „тапията“, т.е. „зрелостното свидетелство“…

Ето защо е време да престанем да се оправдаваме с приспивната мантра „ама така си е било и така ще си бъде“, а да разчупим черупката на вековната си просъница и да вземем настоящето и бъдещето в своите ръце. Промененото училищно образование е „conditio sine qua non“ – условие, без което България не би могла да просъществува.

Няколко думи за учебниците и учебните помагала.

Историческият опит подсказва, че най-сполучливи са учебниците, писани не от мастити професори, отдавна непомирисвали класна стая, а от учители, които с десетилетия са на „ти“ с духа на училището. Представете си – защо не, съвременните технологии го позволяват, всеки учител – със собствен учебник по преподаваната дисциплина?! Съобразèн с равнището на готовност за усвояване на знания в конкретната класна стая? Ех, „тогава, тогава – предвиждам такъв живот!“…

Осмо.  Има и още нещо, което напоследък е способно да погуби познатата ни  цивилизация. На път са да се сбъднат най-ужасните предупреждения за съществуването на човешкия род. Единствената благословена лично от Твореца институция – семейството – целенасочено бива подценявана и методично разрушавана, вкл. и чрез объркване на детските души в деликатния период на нравственото, духовно и физическо съзряване.

Немислимото доскоро бива въздигано в ранг на еталон за всеобщо поведение. „Узаконяват“ еднополови „семейства“; премахват понятията „майка“ и „баща“, заменят ги с „родител №1“ и „родител №2“; претендират за „право на секс с малолетни“; и още много подобни гнусотии…

Страх ме лови само при мисълта, че мечтаното българско училище би могло да се отплесне по измамните пътеки към Содом и Гомор. Тогава на граничните пунктове на някога великата ни държава остава само да се монтират табели с надпис „Надежда всяка тука оставете“…

Все пак съм склонен да се доверя на вековната мъдрост, че „надеждата умира последна“.  Било е време, когато българинът е „давал мило и драго“, за да изучи децата си „на ползу роду“. Вярвам, че възрожденският дух ще възкръсне за нов живот. Затова казвам:

            – Българи, върнете се към стародавните си християнски ценности – и България отново ще стане привлекателно място за живот, а училището – любимо място за децата!

Всеки си представя мечтаното училище по безброй начини и всеки си го представя по свой собствен начин. Аз си го представям така.
Моето училище да е мястото, където вплитаме в едно знанията и забавлението. Всички ученици да идват с удоволствие и нетърпение в училище. Учителите да се превърнат освен в наши наставници по пътя на живота и в наши най-близки приятели и примери за подражание.
Надявам се да дойде времето,в което училището ще се превърне в наш втори дом не само на думи, a и в нашите сърца.
Искам всички да разберат,че училището не е само една сива сграда. То е едно свещено място, в коeто всеки усъвършенства себе си. Да си помагаме, а не всички да злобеем и да се чудим как да навредим на другия.
Училището е място, където трябва да се чувстваме защитени и на безопасно място и ако попаднем в беда, да има някой, който да ни подаде ръка.
Искам училището да е място, където да няма лицемерие, злоба, завист и омраза. То трябва да ни среща само с любовта, щастието и приятелството, защото, ако сега не се научим да помагаме и да сме добри, за напред ще се сблъскваме с още повече омраза и лоши хора.

След като завърши, всеки си дава сметка колко силна е била всъщност любовта му към училищните години и му се иска те да се върнат. Но веднъж минали, те вече са безвъзвратно загубени.
През целия ни живот училището и времето прекарано в класните стаи остават в сърцата ни и светлите спомени за отминалите дни греят нашите отегчени от живота души. Единственото, което искам, е да изживея пълноценно времето си в училище, да дам всичко от себе си и да се доказвам във всеки един момент.

Когато порасна, ще бъда директор на моето „въобръжаемо” училище. То ще се казва ЧОУ „Детски мечти”. Най- голямото му предимство е, че ще може да се телепортира в други континенти, държави и страни. Така децата ще научават по-лесно чужди езици, историята на различни народи, техните обичаи и ритуали.

Например, училището ще се телепортира в Швейцария. Децата ще направят екскурзия из столицата Берн и ще разглеждат забележителностите там. След това непременно ще пробват от прочутия швейцарски шоколад. После ще отидат на поход из Алпите. Ще ги предупредим да си носят дебели дрехи. По-късно ще се върнат в училище и ще направят почивка един час. След това ще отиват по класните си стаи и ще изучават езиците на швейцарците, както и историята им. По тази програма ще работим и в другите държави. Бих дал всичко от себе си, учениците от моето училище, да опознаят деца от други държави и да разберат как живеят техните връстници.

Сутрин денят ще започва с гимнастика, за да могат децата да загреят и да се разсънят.

Всяка сутрин учениците ще бъдат посрещани с благи и сърдечни думи. Ще има усмивка на лицето на всяко дете и няма да има грубост, лицемерие и лоши отношения между съучениците. Всички от тях, ще са много жизнерадостни. Те ще се подкрепят взаимно и ще се обичат. Винаги ще се защитават.

Всеки ден, ще бъде сбъдната детска мечта за учениците. През цялото време ще има игри, забавления и незабравими приключения.

Вероятно в главата на всеки от нас, чувайки думата „училище“, изниква следната картина: звънец, класна стая, учител, неуспяващ да укроти непримиримия ученически дух; след няколко минути всичко изглежда сякаш по-спокойно, вниманието е привлечено и всички съсредоточено гледат към бялата дъска, на която учителят старателно изписва заглавието на днешния урок; след поредния изпитан ученик, се появяват умърлушени физиономии по лицата на останалите, неподготвени за днешното препитване; наближава краят на часа; вниманието на учащите все повече се раздвоява и всеки започва да мисли за свои си неща, коренно различни от темата на урока…; съсредоточеността напълно изчезва; след малко и самият час завършва. И това се случва всеки ден около шест-седем пъти, пет пъти седмично. Докъде ще доведе? Замисляме ли се изобщо?

Като ученичка бих могла да твърдя, че изключителна малка част от учебното съдържание е интересна за нас, учениците, без значение на каква възраст сме. Вероятно за това имат вина съставителите на нашите учебници… Но тук идва въпросът: Какво прави учителят, за да поправи това недоразумение? Полага ли нужните усилия, взима ли мерки, да направи часа си по-занимателен и запомнящ се за учениците? Вярвам, че това е нелека задача, но също така, вярвам и че не е непостижима!

Основните неща, които задържат вниманието на учащите се и ги вдъхновяват да учат са: на първо място – преподавателят и по-точно, неговият стил на представяне на новите знания и отношението му към предмета и към самите ученици, вероятно звучи банално, но ако един учител сам не харесва предмета, по който преподава, няма как да стимулира децата да проявяват интерес към него.

Второто изключително важно нещо е средата, в която се учим. Една отблъскваща сграда, със стаи, които прогонват всякакво желание за научаване на нещо ново, определено няма как да накарат един съвременен ученик да остане за дълго в тях. Тук бих дала за пример именно моето училище, което притежава всички, качества на едно модерно учебно заведение, в което, ние с удоволствие прекарваме времето си. Всеки един коридор е покрит с наше творчество: рисунки на почти всякаква тематика красят стените и пъстротата им вдъхновява за още и още… В класните стаите не присъстват само маси, столове и дъска, а пана, отново изработени от нас, които вдъхват живот на целите помещения. По стените на всички кабинети, помещаващи се в нашето училище, са изобразени произведения на изкуството, свързани с учебния предмет, изрисувани от самите учители по изобразително изкуство. Вярвам, че благодарение на тези предоставени ми условия, мога да се гордея, че се обучавам именно тук.

Мечтаното училище и това, в което се уча се доближават до един и същ образ, но винаги има какво още да се направи, за да бъде по вдъхновяваща средата и по-голяма успеваемостта на учениците. Всеки един от учителите има различен подход и за жалост, той невинаги е правилният. Понякога, вместо да стимулират учащите се, учителите постигат точно обратния ефект. Но вярвам, че самоосъзнаването тук играе най-важната роля. Когато учителят осъзнае, че трябва да промени отношението си, самата промяна ще настъпи бързо и ще донесе наистина много ползи. Организирането на кръжоци и на други извънкласни дейности, събуждат интереса и запалват креативната мисъл на всеки един от нас. Ето защо, мисля, че всички училища трябва да се постараят да действат именно в тази насока, защото най-важно е желанието на децата да се учат, да намират забава и полза в учебното съдържание. Нека направим нещо по въпроса и да прекратим монотонното ежедневие, в което всички ние сме попаднали, да направим промяна, да градим бъдеще!

Вижте сега, в този момент аз стоя в стаята си и се чудя какво да напиша на този бял лист с черни букви. Имам една мисъл в главата. Искам тя да се откроява, защото неслучайно повечето текстове се пишат с черни букви на бял лист. Сега, ей сега, моментално в главата ми изскача образ, искрящо контрастен като черно и бяло. Вие може би се досещате, че на тази моята възраст, аз сега се връщам от училище и уморената ми глава започва да рисува въображаеми картини.

Можете ли да ми посочите поне едно дете, което не си е представяло неговото мечтано училище?

Е, точно това рисува умореното ми въображение.И аз влизам през главните порти на моето мечтано училище. И да се разберем така –аз ще си направя една хубава разходка из него и, ходейки, ще ви разказвам.

Та влизам през главната порта на двора на мечтаното от мен училище. Тя е голяма, много голяма – колкото мен и половина. Много е здрава, защото в това училище учат и по-малки деца, които,сигурна съм, много обичат да се катерят по нея. Така поне правеха децата от моето училище, но затова все им се караха. Е, тази врата ще е направена точно затова и никой няма да се кара.

Е, полюлях се малко на нея и сега…вече влизам в училищния двор.От двете ми страни има големи върби, от които можем да си късаме върбови клонки и да играем с тях. Поне аз много обичах да правя така, когато бях по –малка. А и може би би било забавна задача в часа по математика , децата да излизат и да измерват дължината на клонката си с линийка.

Но тези две върби съвсем не са единствената зеленина в двора на училището.Там има много дървета-гигантски секвои и дори няколко баобаба. На някои по-дребни дървета са закачени хамаци-двадесетина – тридесет- за учениците и един, по- голям и по-цветен, за учителя.Там растат и високи зелени борове, от които падат борови иглички и ,падайки, разнасят аромат на гора и смола. Храсти-с всякакви цветчета, листа и плодчета, заплетени в клоните им. Цветя-в различни цветове и форми,такива които са ми любими и такива, за които дори не съм чувала. А пред всяко растение има дървена табелка с името му и информация за него.И за цялата тази флора се грижат самите ученици, заедно с професионални градинари.

Спортните площадки са много големи.Съвсем не завиждам на децата в час по физическо ,които трябва да ги обиколят целите за определено време. Дворът на училището е пълен със забавни занимавки.Съвсем наблизо до мен има стена за катерене висока петнадесет метра.По нея – цветни хватки в различни форми. В другия край има голям стъклен купол – целият замъглен и мокър. Предполагам, че това е басейн и си представям как през зимата той се превръща в ледена пързалка.Почти на ъгъла на училищната сграда забелязвам нещо като малък парк.Там има детска площадка, беседка и от онези големи шахове с големите фигури… Забелязвам там, в онзи крайния десен ъгъл на двора, много шатри, на брой те са колкото са учебните предмети. Там, във всяка шатра, учителят показва как се случват нещата на практика. Да,същите онези неща, за които ни разказват по четиридесет минути на ден. М-да, тези учители ей там под шатрите се грижат учениците да преживеят онова, което пише в учебниците им и така да го разберат с помощта на интересни опити и задачки.

След като ви разходих из двора решавам да забързам крачка и да стигна до вратата на самото училище. Впрочем сградата е зелена. Светло зелена.Но не от онова зелено, което ти изважда очите със своята яркост, а от другото -благото,което е приятно да виждаш.

Чак сега забелязвам нещо или по–точно много неща написани в долната част на самата сграда.Вглеждам се и виждам, че са написани всички класове, а срещу тях има по едно тире (но не като онези в плановете в клас, които днес цял ден писах), върху което е изписано и името на всеки ученик в класа, но само първото – първото за да ти е по-драго, когато го видиш.Струва ми се, че зървам и моето име на тази стена, че и аз съм един от тези ученици.Чувствам се някак оценена.

Вече съм вътре. Първото което виждам е един голяяям коридор.Отдясно се намират шкафчетата, в които учениците могат да държат вещите си.Отляво пък има двойна врата с дълга извита дръжка.Натиснах я и вратата се отвори. Попаднала съм в столовата. Има много маси и столове , ухае вкусно и е уютно. Масите не са разположени една до друга, около всяка са събрани по пет столчета, за да могат приятелите да си общуват спокойно. На стената до мен има голямо черно табло, на което са изписани няколко менюта, защото учениците са различни хора и имат разлчини вкусове. Затворих вратата и се запътих към стълбището.

А колко широко е стълбището! Ясно е защо. Аз си знам, то нали и днес се случи, през голямото междучасие-всички се бутат с огромните чанти ,а за това трябва наистина голямо стълбище с парапет, и това е точно такова. Стигам първия етаж. Отляво има наредени радиатори,изрисувани, за студените дни, а над тях –много прозорци – за топлите. Отдясно има поредица от врати – всяка е различна като във вълшебна приказка. Влизам през първата.Още преди да прекрача прага разбирам, че това е кабинет по математика. На пода под вратата е нарисуван полукръг с числа-определено транспортир и с отварянето на вратата образно научаваш урока за видовете ъгли. Отварям на 90 градуса и се шмугвам вътре.Там, почти на цялата стена , има една голяма дъска. Важно е да отбележа,че в долния ъгъл има кутийка пълна с маркери, та нали те винаги им свършват на учителите. В стаята има много чинове – на вид много удобни.Сядам на един от тях и започвам да се оглеждам -по стените са окачени цветни табла с формули и правила. Но не такива, които да ужасяват по-малките ученици. Не такива които ще ги карат да си кажат:,,Ей, какви сложни неща ще учим по-нататък‘‘и да се молят времето да минава по-бавно. Таблата са направени като книжка и учениците могат да се поровят и видят какво са учили миналата седмица, какво им предстои да учат.Макар че тук всички си знаеха всичко.

Напускам и тази стая, приканва ме следващата врата –по литература – там по подобен начин по стените -цветни букви и текстове , съчетани в хармония и съзвучие,та в един момент дори чувам и мелодия и съвсем се обърквам. Не, това е мелодията на стиховете, звучащи около мен в тихата и празна, но пълна със звуци стая.

По-нататък потъвам в океани и космос. В стаята по история пък се здрависвам с хора от миналото и присъствам на събития, за които досега само ми разказваха. Три де изображения ме въвличат във вихъра на събитията.

И от тук излизам. Скоро забелязвам картините. Май влязох в крилото по изкуства. Те не са поставени в изискани златни и сребърни рамки, а са нарисувани директно на стената.От пода до тавана се намират произведенията на известни художници. Сигурно се досещате, че Леонардо да Винчи не би дошъл да нарисува някоя изящна Мадона. Да, правилно, картините около мен наистина не са нарисувани от Леонардо да Винчи, но той и още хиляди са вдъхновили деца, едни най-обикновени деца, деца като мен и като хиляди други, да хванат една четка и да изобразят на стените картини на известни художници, но подписът отдолу да е техен.

Вървейки между двете живописни, усмихнати стени, аз продължавам да влизам в различни стаи. Една от тях ме учуди най-много . Боядисана в синьо, а от стените ме гледат слънца и звезди, луни и планети. Космос. Не,това не е кабинет по география. Вече бях там и той изглеждаше коренно различно. В очите на тази стая се чете свобода. Премигвам отново и въздъхвам. Разглеждам по-подробно планетата Земя, върху нея забелязвам нарисувано момиче, облечено в ефирна рокля, застанало в изящна поза.Танцуващи хора виждам и по повърхността на другите планети.Те са като Малкия принц на Екзюпери, грижат се за своята планета и танцуват за нея. Да, това е стаята по танци. И понеже аз обичам танца, танцувам върху усмихнатото слънце и в танца си отдъхвам.

Спирам пред следващата врата, допирам ухо… сякаш се преплитат въздишки на тъга и радост. Отварям. Ключът сол заключва в любовна прегръдка петолинието, а по него като малки врабчета, сгушени и чик-чирикащи разни истории, нотите се пъчат и полюляват в синхрон. Ха -ха – това сигурно е само в моята глава. Или не… Стените са украсени с портрети на композитори и велики музиканти, с табла , разказващи историята на музиката. Различни музикални инструменти са опрени по стените. По средата – роял.

Малко по-встрани – подиум за училищния хор. Вдигам глава – на тавана е изрисуван космически свят, в който лети един CD диск! Страхотно! Музика и вселена!

Навън вече се смрачава.

Колко дълго бях в това училище.

Не зная ,но все пак нали я записах тук моята мисъл!Тук, с черни букви на бял лист,тя се откроява

–с нея нарисувах моето мечтано училище.

И този лист ще пазя. И някой ще го види. ще се вдъхнови и ще направи мечтаното училище реалност.

А, вдъхновението… то е хубаво нещо!